Светлана Дяконова -Арсен
Известно е участието на българи в национално-освободителните борби на съседни народи. Много от тях са герои на тези страни, като се забравя или дори отрича българският им произход. Сърбия получава автономия благодарение и на усилията на дипломатите на княз Милош Обренович – българите Михаил Герман, Марко Георгиевич Везьов, Димитър Мустаков, Пантелей Хаджистоилов. Възлагат им се дипломатически мисии, свързани с борбата на Сърбия за отхвърляне на турската власт. В сръбската историческа литература отношението към тях е различно. Някои автори признават заслугите им и това че са българи, но други или изобщо пропускат тяхната роля, или ги обявяват за представители на друга народност. Фамилията Герман – според популярни сръбски публикации е „Српска породица, грко-цинцарског порекла“, т.е. сръбска фамилия от гръко-цинцарски произход, въпреки че представителите на тази фамилия се определят още преди 200 години като „прави бугари от Разлога“ , както ги нарича и сръбският просветител Вук Караджич . Дори в български издания като „История на Сърбия“ на Кръстьо Манчев (1999 г.) ролята на българите изобщо не е спомената. В документалния сборник Москва – Сербия. Белград – Россия: сборник документов и материалов. Т. 2: Общественно-политические связи 1804 - 1878 гг. съвместно издание на Архив Србиjе, Главное архивное управление города Москвы и Государственный архив Российской Федерации, където са публикувани много писма и други документи на участниците в преговорите между Руската империя и Високата порта, е отдадено дължимото на ролята им в историята на сръбския народ за получаване на автономия от Османската империя и е подчертан българският им произход. За съжаление сега пък руските изследователи са допуснали грешка, като са определили, че Разложко (Банско), от където са родом, е на територията на съвременна Македония. Екатерина Бояджиева в труда „Банско през Възраждането“ задълбочено проучва и описва родословието и дейността на представителите на рода Герман и свързаните с тях Везьови, Хаджитодорови, Молерови и др. от Банско. Подробности за взаимоотношенията на банскалиите на сръбска служба със сръбския просветител Вук Караджич представя проф. Илия Конев във „Вук Караджич за българите и европейската българистика“, но по темата интерес проявява още Иван Шишманов в подготвяния, но не публикуван труд – „Вук Караджич и българите“ . Петър Динеков представя библиография за интересите на българската наука към делото на Вук Караджич.
Сред активните съратници на княз Милош Обренович в стремежите му към автономия на сръбското княжество и установяване на наследствена монархия е Марко Георгиевич Везьов. Роден е в Банско около 1790 г. Син е на Пелагия Никола Герман и Георги Тодоров Везьов. Често бива объркван със своя чичо Марко Теодорович Везьов, издал през 1792 г. в Белград български буквар - 32 години преди „Рибния буквар” на д-р Петър Берон. Както синовете на повечето търговци на памук и монети от Банско, той е напуска рано родното си място и пътува из Средна и Западна Европа. Занимава се с търговия. През 1811 - 1812 г. неговото име е записано в търговски тефтер, воден от Георги Хаджидимитров Хаджистоилов . Покрай тази търговия са и връзките му с дейците на сръбското национално-освободително движение. Сръбският историк Михайло Гаврилович пише: „триумвиратът Герман, Георгиевич и Хаджи Стоило – земляци и родственици“, бил много сплотен и влиятелен . Не е известно какво образование е получил, но е знаел руски, сръбски, турски, гръцки, италиански, френски и немски език. Според едно сведение, публикувано от братя Молерови, „се е изучил негде в Европа“ . Служейки на каузата за освобождение на Сърбия, Марко Георгиевич остава български патриот. По свидетелство на Вук Караджич пред учителя си по френски банскалията твърдял, че българският народ е по-велик и знатен от сръбския , израз, напомнящ ни за творбата на великия съотечественик на Марко Георгиевич от Банско Паисий Хилендарски, написана шестдесет години по-рано. Можем само да гадаем дали той е бил запознат с нея.
Марко Георгиевич е общителен, учтив, роден дипломат. Няма данни да се е замесвал в сплетни и заговори. Заслужил е доверието както на княза, така и на дипломатическите и деловите среди в Русия, Австрия, Румъния и Цариград. Това му дава възможност да изпълнява задълженията си и да допринесе много за каузата на Сърбия. Едновременно с това е ангажиран и с проблемите на новобългарското образование. Негова дискретност може би е причината, че до днес не е изяснена голямата му роля в създаването на Габровското училище и в събирането на материали за издаването на „Додатък към Санктпетербургските сравнителни речници“ на Вук Караджич; малкоизвестен факт е и всестранната подкрепа, която оказва на братовчед си Неофит Рилски.
Първите документирани данни за неговата дипломатическа дейност са от 1821 г., когато след неуспеха на Гръцката завера връзката между Русия и Сърбия се прекъсва и Милош го изпраща във Виена да я възстанови чрез руското посолството там. Работи с посланика Головкин и консула в Сибиу Пинии. Той е изпратен в австрийската столица със задачата да уточни евентуалните задължения на Сърбия при предстоящи военни действия . За съжаление на Милош Каподистрия, Строганов и Головкин – привърженици на твърдата линия в отношенията с Турция – са отстранени от дипломатическа длъжност. На 15 септември 1822 г. Марко Георгиевич пише на Милош, че „за всичко са виновни Австрия и Англия, които правят с цар Александър, каквото си искат“ . Първото публикувано служебно донесение на Марко Георгиевич за изпълниението на възложената му мисия във Виена е от 3 юни 1821 г. В него той уведомява княз Милош за срещата си с руския посланик. И пред посланика, и пред княза Марко Георгиевич отбелязва, че сръбският книжовник Вук Караджич, тогава пребиваващ в австрийската столица, може да бъде полезен за сръбската кауза. Головкин обаче се възпротивява, тъй като Караджич е смятан за австрийски шпионин. В това донесение Марко Георгиевич се изказва положително относно написаната от Караджич книга „Милош Обренович. Княз на Сърбия“, чието отпечатване Караджич тогава подготвя и за което търси подкрепа, и най-вече за сборника със сръбски народни песни. Марко Георгиевич докладва на Милош, че е протестирал от негово име във връзка с подготовката на издаването на Новия завет в превод на сръбски език от А. Стойкович въпреки съгласието на Кишиневския митрополит, тъй като този превод би трябвало да бъде прегледан от сръбския митрополит и от княз Милош . Веднага след това донесение следват две писма от Михаил Герман до братовчед му, в които категорично му нарежда да спре с всички средства публикуването на книгите на Вук Караджич като вредни за сръбската кауза . През 1822 г. Марко Георгиевич е назначен за консул в Белградския консулат. На тази длъжност посредничи между княза и агента му в Петербург Михаил Герман. Както се вижда от многобройните документи, задълженията и отговорностите на Марко са от най-различни сфери на обществения живот в Сърбия и представителството в Австрия и Русия. Наред с това лоялността му към княза го обвързва със защитата на интересите на Милош в самото княжество и с борба с интригите на вътрешните противници на княза. От едно писмо от 9 август 1822 г. научаваме, че „сръбскато правителство от завист към Господаря“ е върнало руски медал, предназначен за Милош, и Марко Георгиевич има задача да пише на Михаил Герман да го изпрати повторно, а във връзка с предстоящите преговори в Цариград му е изпратено тайно писмо – писано с „лимон“ с инструкции .
Марко Георгиевич получава и длъжността „базарђан-баша“ – чиновник посредник между княза и везира , както и главен митничар. Много важна за сръбското княжество и за самия Милош е Белградската митница. Длъжността управител на митницата князът поверява само на доверени лица. Пръв на този пост е Марко Георгиевич – до 1824 г. Привърженик е на русофилската група в сръбската политика и влиза в конфликти с туркофилите. Подкрепя и съветва княза в борбата му с гръцкия владика Агатангел . Пребивавайки в Белград, осъществява и връзката с турските власти . Милош му има пълно доверие и Марко Георгиевич е ангажиран дори със здравето на княза и лекарите му.
Освен посредник между сръбските, руските и турските власти Марко Георгиевич е и преводач на поверителната кореспонденция на княз Милош. В дипломатическата си дейност при Милош той използва контактите си с широко разгърнатата мрежа на търговски посредници и представители в цяла Централна Европа, най-вече на земляците и на роднините си от Банско. За това говори един пасаж от търговско писмо от 1824 г., писано от Димитър К. Хаджиниколов (Сирлещов) до брата на Михаил Герман - Лазар. От това писмо става ясно, че Марко Георгиевич препраща документи чрез представителя на търговското сдружение от Банско в Земун Димитър Сирлещов. През 1918 г. Михаил Арнаудов публикува писмото от архива на братя Хадживълчови. В него има общо дванадесет думи - тайнопис, с който е предадено съобщение на Пантелеймон Хаджистоилов – също банскалия на сръбска служба. Михаил Арнаудов пише че са написани “с някакъв особен шрифт, в който са употребени редом с българските, и гръцки букви, и непознати знаци” . Сред тези непознати знаци има букви от старонемския, т.н. готически шрифт. Различавам S, R, E, A, C – всички те отговарящи на съвсем други звуци; Б е изписано на български със значение на В и обратното В е Б, буквата Ж обозначава звука Н, И е изписано с омега или W . Не съвпада нито с тайното писмо на Неофит Рилски и Захари Зограф , нито с известните сръбски тайнописи , но е използвано широко от банскалии. Със същия тайнопис са изписани и страница и половина от писмото на Марко Георгиевич до Неофит Рилски от 6 февруари 1833г., изпратено от Цариград в Рилски манастир, както и част от писмото от 6 юли 1837 г. от Букурещ . Дипломатическите агенти на Милош държат много да секретността. В послеписа на донесението на Марко Георгиевич до Милош четем:
„P.S. Молюся не замерите что вамъ напимниняю све еже творите де будет тайно ω всякагω.......“
Тайнописът е разчетен благодарение на едно изречение от друго писмо на Марко Георгиевич до братовчед му, където Неофит Рилски е записал разшифрования текст.
В началото на 1827 г. Милош изпраща Марко Георгиевич като член на новата делегация в Цариград. Според пълномощното му от 27 февруари „Кнез Марко Георгиевич“ от 17 март 1827 г. е секретар и преводач на новата делегация, пристигнала за продължаване на преговорите между Сърбия и Високата порта. Заради новите военни действия тази делегация също е задържана и остава в затвора до септември 1829 г. По време на преговорите Марко Георгиевич превежда на три езика – сръбски, руски и турски. В Цариград благодарение на познанствата си от Виена и на немалко пари събира сведения и за действията на австрийския посланник там, който, въпреки съвета си към турския външен министър да направи малки отстъпки на сърбите, е против изпълнението на Акерманската конвенция в частта за Сърбия, което естествено е в интерес на Портата . Дипломатическата дейност на Марко Георгиевич продължава и по време на руско-турската война, завършила с Одринския мирен договор от 1829 г. Участва в преговорите за новия хатишериф през 1829-1830 г. за изселването на турците от сръбските земи. Остава в Цариград и подготвя пристигането на седмата депутация, като се занимава с финансовите въпроси . Марко Георгиевич участва във всички конференции до 5 октомври 1833 г. и до постигането на окончателната редакция на новия хатишериф.
За този период интерес представлява шифрираното писмо до Неофит Рилски от Цариград от 6 февруари. То съдържа не много ясни сведения за първото пътуване на Неофит Рилски до Цариград. Това е един все още недостатъчно изяснен епизод от биографията му. Известно е, че група цариградски български първенци изпращат писмо до игумена на манастира с искане в Цариград да бъдат изпратени Неофит Рилски и още един монах, за добро за България дело. От това искане не става ясно какво е това дело. В биографията на Неофит Рилски, писана от неговия ученик Паисий, се говори, че Неофит е ходил в края на 1832 г. в Цариград по въпроса на някаква манастирска разправия и писмото от 6 февруари свидетелства за някакъв конфликт. В цитираното писмо Марко Георгиевич дава съвети на Неофит Рилски как той и съмишлениците му да защитават позицията си. В това писмо личи явната заинтересованост на Марко Георгиевич от състоянието на Рилския манастир и обстановката там, в частност за назначаването на наместника на самоковския митрополит в Дупница. Със самочуствие на дългогодишен дипломат поучава братовчед си как да отстоява позициите си пред „Свето“ и пред „главните люде“ в Цариград. Става ясно, че Марко Георгиевич поддържа връзка с цариградските българи и най-вече със Стоян Чалъков.
До края на първото управление на Милош Обренович през 1839 г. Марко Георгиевич остава негов сътрудник. Многократно пътува между Белград, Букурещ и Цариград и участва във всички значими събития в живота на младото сръбско княжество и едновременно с това и на българите в тези градове. През 1835 г. е в делегацията на княза при посещението в Цариград и подготвя посещението му в българските градове Никопол, Свищов, Русе и Варна. Заедно с Михаил Герман той е в основата на предложението на сръбския княз до Неофит Рилски да стане епископ в Шабац, което българският духовник отхвърля.
Наред с големите заслуги за новосъздадената сръбска държава трябва да отбележим и подкрепата на новобългарското образование, както и заслугите му за „откриването“ на българския език от филолозите слависти в началото на ХІХ в. Широката му дейност дава основание да го причислим към възрожденците будители, чиито заслуги трябва да бъдат по-задълбочено проучени.
Че той заедно с Лазар Герман е един от източниците на Вук Караджич за български народни песни и думите за „Додатъка“ му за пръв път предполага Любомир Стоянович . За разлика от Михаил Герман и Пантелеймон Хаджистоилов Марко Георгиевич се отнася любезно и с уважение към Вук Караджич, но поради служебните си задължения също участва в кампанията срещу неговата правописна реформа и - с нежелание - срещу книгата му за историята на Сърбия и управлението на Милош Обренович – „Жизнь и подвиги княза Милоша Обреновича...“. Тази дискредитация на учения, кражба на книгата и публикуването й без да се посочва името на автора, задкулисно е ръководена от княза. Впоследствие той си оставя правото да вземе страна и да „възстанови справедливостта“. Причината е в русофилската политика на Сърбия и „покушаjима Аустриjе да се српски владар приволи да прими Немце а Русе да остави“, както се съобщава в писмо на П. Сретенович до княз Милош от 8 февруари 1822 г. Вук Караджич, който живее и работи във Виена, е смятан по това време за политически противник на Милош Обренович и за австрийски агент. Това се потвърждава от донесение на Йериней Копитар за Караджич от 25 май 1819 г., където пише: „в него видях човека , който единствен от всичките ми сръбски познати беше в състояние да се бори въпреки съпротивата на всички старославянски лисици и педанти за правата на свой майчин език и сръбската литература, а едновременно с това да допринесе тези права [на сърбите] да бъдат в полза на Австрия против Русия...“ . Още при пристигането си във Виена през пролетта и началото на лятото на 1821 г. Марко Георгиевич узнава за руското недоверие към Караджич. Когато посланникът на Русия разбрал, че Вук има намерение да остане по-дълго във Виена, изразил задоволство и добавил, че „тази работа трябва да се наблюдава много внимателно, понеже тук [във Виена] той има много различни приятелства разни хора, желал бих да осведомя и Вас за това...“ . Веднага получава и нарежданията на Михаил Герман за подготвяната кампания срещу Караджич. Както посочихме по-горе, Марко единствен е на мнение, че Вук може да бъде полезен на Сърбия или че поне неговите песни не биха навредили, но се съобразява с нарежданията. Този конфликт е детайлно изяснен от проф. Илия Конев в книгата му „Вук Караджич за българите и европейската българистика“, но като че ли изцяло „вината се хвърля“ върху Михаил Герман и само се загатва ролята на Милош. Пропуснато е и едно важно обстоятелство, а именно причината книгата да бъде открадната и публикувана, като авторът й се споменава само в предговора. А нея намираме във Вуковата преписка . В писмо от 15 август 1825 г. до руския посланик във Виена той пише, че книгата му е издадена от Михаил Герман, в предговора е потвърдено неговото авторство, но „освен тези материални щети дръзкият крадец и издател на неговия труд си позволил изменения в текста“. Причината за кражбата е да не бъдат издадени във въпросната история на Сърбия неудобни за преговорите с Високата порта факти. Именно за това е изменен текстът. Михаил Герман пише на Марко Георгиевич на 16 декември 1821 г.: „иначе, любезни брате, това негово неразумно намерение ще обрече целия род на ... страдание и тогава всички наши усилия ще се окажат суетни и безплодни , моите 7-летни старания, нашите дела тогава ще се разкрият ..., постарай се да го възпреш от това безсмислено дело и това аз изисквам от вас съвършено.... Така и ти налагам... твоите дела да укриваш от него, защото знам, че той не е ревнител на сръбския народ, а спомощник на немците, а е възможно нашият господар да няма за това никакво известие....., поради което и заключавам, че му е позволил да напечата историята“ . Същите нареждания са повторени и в писмо от 20 декември, а на 22 януари слеедващата година Герман уведомява Марко Георгиевич, че князът не е възлагал на никого да му пише биография.
Нека припомним, че тези събития се разиграват в много труден за Сърбия и за Балканите момент – Гръцката завера, когато Русия е скъсала дипломатически отношения с Османската империя, а сръбската делегация на преговорите за автономия в Цариград е арестувана и е в затвора. Съдбата на делегатите дълго остава неизвестна. Както виждаме, причините за интригите, кражбата на книгата и издаването й без автор са от външно-политическа естество и агентите на сръбския княз вършат своята работа в Петербург и Виена в интерес на Сърбия в контекста на сложната международна обстановка. Същата е и причината за отрицателното отношение към правописната реформа. Консервативните политически и църковни дейци виждат в нея откъсване на сръбството от останалото славянство и загуба на ролята, която би могла да има Сърбия като водеща сила сред славяните на Балканите. В кореспонденцията си (писмо от 1 октомври 1836 г.) с владиката на Черна Гора Петър Петрович II Ниегош княз Милош подчертава, че запазването на стария правопис е в интерес на единството на славянските народи . Грубите реплики и осмиващи и дори и клеветнически писания срещу политически и научни противници са обичайни за обществената мисъл през ХІХ в. Такава е обстановката, в която се развиват отношенията на Вук Караджич и Марко Георгиевич и защо те остават в тайна. За щастие интригите и скандалите по никакъв начин не спират издаването от Вук Караджич на „Додатъка“ на Петербургските речници. А именно той допринася за научното разграничаване на българския от другите славянски езици и за определянето на съответното му място сред тях. Областта Разлог, откъдето произхожда Марко Георгиевич, представлява по това време огромен интерес за езиковедите слависти. Павел Шафарик пише на Ян Колар през 1826 г.: „около Разлога има 13 старославянски поселения, където още се говори кирилски“ . Затова авторството на сведенията на „Додатъка“ трябва да се разгледа задълбочено и да се изясни ролята на Марко Георгиевич за по-нататъшното проучване на българския език, както и отношенията му не само с Вук Караджик, но и с неговият учител Йериней Копитар.
Вук Караджич е принуден да напусне Сърбия и да се установи във Виена към средата на 1813 г., където присъствието на много български търговци му дава възможност да се запознае с българския език. През 1814–1815 г. Караджич има вече събрани повече от 20 песни, записани от „прави бугари из Разлога“ и потвърждаващи ранното му общуване с българи. От своя страна той е в най- тесни връзки с Копитар. Гениалният словенски учен и борец за народен език и литература ръководи изследванията на Вук Караджич на българския език - от тяхната кореспонденция става ясно, че всъщност Копитар проявява по-голям интерес към този език. От писмо на Копитар от 17 юли 1824 г. разбираме, че той събира материали за българския език и българите вече 10 години . Този интерес среща двамата учени с банскалията на сръбска служба Марко Георгиевич в една противоречива среда и те дълги години поддържат също така противоречиви отношения. Що се отнася за Марко Георгиевич, от една страна той е част от русофилската партия в Сърбия, работи за интересите на княжеството и във Виена и в Цариград действа против австрийските опити да се саботират преговорите между Русия и Османската империя, касаещи Сърбия. Именно във връзка с тези преговори, в които е ангажиран пряко, дори на моменти с риск за живота си, той е един от главните участници в дискредитацията на Вуковата реформа и в саботажа на книгата му. Едновременно с това обаче той е единственият, който смята, че Вук може да бъде полезен с научната си дейност за Сърбия. Това е причината Караджич да крие сътрудничеството си с него и никога да не каже неговото име като информатор за научните му изследвания. Дори в частните си писма до Копитар години по-късно не споменава името му. В лични разговори Копитар вероятно е бил уведомен кой е сътрудникът му; има голяма вероятност Копитар и Марко Георгиевич да са се познавали лично във Виена през 20-те години на ХІХ век като длъжностни лица – единият главен цензор, другият сръбски консул и руски дипломат, и двамата с интереси в изследването на южнославянските езици. Много по-късно, през 1830 г., Вук Караджич в едно писмо до Копитар изпраща поздрави от своя сътрудник, като дава доста ясни за учителя си указания за кого става дума, т.е Копитар ще разбере от кого са поздравите, защото е наясно кой е човекът, скрит зад обозначението „бугарин от Разлога“. Въпреки политическите различия допирните точки на Марко Георгиевич както с Караджич, така и с Копитар са вижданията за ролята на фолклора и езика като фактори на духовното съвземне и определяне на националното самосъзнание на балканските народи .
Както отбелязахме по-горе, според Любомир Стоянович Марко Георгиевич и Лазар Герман са двамата българи от Разлог, които са му предоставили превод на 273–те думи и двайсетте песни, публикувани от Караджич в „Додатак к Сатктпетербургским сравнитељним рјечницима свију језика и нарјечија с особитим огледима бугарског језика“. Името на Лазар Герман е единственото споменавано от Вук Караджич при разискването на неговия труд. За него като търговец, нямащ нищо общо с политиката и дипломацията нито на Сърбия нито на Русия, това не е било проблем. Анализирайки обаче преписката на Копитар и Караджич, безспорно можем да кажем, че вторият „бугарин от Разлога“ е Марко Георгиевич Везьов от Банско.
За проучване на ролята на Марко Георгиевич в съставянето на Додатъка и по-късните проучвания на Караджич и Копитар на българския език най-голямо внимание следва да се обърне на ръкопис от Копитаревата сбирка, съхраняван сега в библиотеката на Люблянския университет. Както е известно, главната ценност на брушурата на Караджич от 1821–1822 г. са съобщените материали за българския език. Караджич заявява, че българските думи са му написани и произнесени („писао и казивао“) от българин, а песните от друг българин, и двамата от Разлога . Текстовете от Евангелието са преведени пак от първия от тях . Самият Караджич при публикуването на сръбските народни песни през 1813-1815 г. заявява, че има вече записани 15 български песни, но още уточнява произношението им. Това показва, че връзките му с българите от Разлога датират отдавна. Времето съвпада с това, когато търговците от Банско се включват активно в политическия живот на Сърбия. И както личи, контактът е осъществен най-вероятно във Виена. Думите и откъсите от Евангелието, издадени в Додатъка, са съхранени именно в този ръкопис от библиотеката на Копитар. Според описа на библиотеката на университета в Любляна ръкописът е:
„Хартия, 20 х 12 см, 15 страници: зашит в свезка, последните 5 листа празни, Писани са по 20 реда на страница ръкопис от началото на XIX век, на български. Изписване: има ударения и други знаци. Ръкописът се състои от:
I) стр. 1-4: Български речник с 273 думи, категоризирани по съдържание. За думите „пастрок“ и "мащеха“ са посочени немските значения.
II) Стр. 4: Различни форми местоимения; цифри.
III) Стр. 5-8: Български превод на някои глави от Евангелието.
IV) Стр.. 8: Български превод на молитвата "Отче наш".
V) Стр. 8-9: Ударенията на български в сравнение с френския език.
VI) Стр. 9-9: Изброяване на идентични думи с различни ударения, от които зависи от тяхното значение. Добавен гръцки превод на тези думи.“
Анализ на съответствието на този ръкопис и публикуваното в Додатъка прави М.Н. Петровски през 1914 г. в „О занятiяхъ В. Копитаря болгарскимъ языкомъ“ .
Въпреки че ръкописът е основата на печатното издание, между тях има и някои разлики. Редът на думите в ръкописа за разлика от Додатъка е съгласно статията – рецензия на Добровский, а не по оригиналното издание на Петербургските речници на Паллас. Вук Караджич е изменил използваните от българския си сътрудник букви, като е приложил своите (т.е. на Копитар) нововъведения в сръбската писменост. Обяснението е, че така по-правилно ще се възпроизведе произношението на българския език пред изследователите му. Това сочи, че внимателно е слушал информатора как произнася българските думи, а не се интересува само от записваните от него. Вук и Копитар имат идея видоизменената азбука да стане универсална за славянството, което не среща подкрепа. Например Васил Априлов в „Деница на новобългарското образование“ пише, че тези нововъведения не се възприемат от българите, но също така и от сърбите в Одеса . Така в ръкописа е изписвано Щ, а в Додатъка е заменено с ШТ и вместо Ы навсякъде е напечатано И. Например:
Ръкопис № „Додатък“
Сынъ 5 Син
языкъ 30 јазик
высочина 115 Височина
Ударенията на едносричните думи са премахнати, изпуснати са Ъ и Ь в края на думите. В ръкописа в допълнение на думите „баща” и „майка” са дадени и „пастрок” и „мащеха”, които не присъстват в Петербургските речници и Караджич също ги е изключил от публикацията си. Към тези думи авторът на ръкописа е добавил превод и на немски език, като е допуснал една правописна грешка в превода на думата „пастрок“ – „Stiefvatter“. Вук пропуска някои от синонимите, които е дал информаторът му, а на някои места добавя думи, които не са в ръкописа, или ги заменя с други, които в повечето случаи са синоними с турски произход. Графичното изпълнение на брошурата също не винаги съответства на написаното. От различията между двата документа Петровски прави извод, че Караджич е ползвал и други източници за книгата си.
Откъсите от Евангелието, поместени в Додотъка са: Притча за самарянина, Притча за блудния син и молитвата „Отче наш“. Отново има разлики между ръкописа и публикувания Додатък.
Естествено е да се включи „Отче наш”. Можем да предположим, че останалите текстове са избрани по-скоро от Копитар. В тези текстове Вук Караджич прави много промени в сравнение с ръкописа.
Ръкопис Лк. Х Додатък :
ώ ΄Єрϊхώнъ в’ ΄Єроусалимъ 30 от Jерусалим в Jерихон
в’разбойницы 30 в хаjдуци
И по слоучаю 31 И се згоди
Видè го 31 и виде го
И прϊидé при него 34 И отиде при него
два динара 35 два гроша
В молитвата „Отче наш” има само една промяна:
Ръкопис Додатък :
ώ лошото от злиjа
Тези промени са характерни за Вук Караджич и той е критикуван за тях – включително за вулгаризиране на текстовете от Евангелието. В тях той заменя предоставените му от информатора думи с други турски, които по никакъв начин не съответстват на езика, говорен от „правите бугари от Разлога”.
В ръкописа от копитаревата сбирка след „Отче наш” има следната бележка: ”примѣчанїе – каяжда рѣчь тяжкоую - \ - ώзначена потребно произношати якωже галiйско è - отворено, сиречъ , нèкой, човèкъ , мèсто грèшникъ, а не нéкой, човéк, мéсто, грéшник. Тонъ таков да боудетъ, ѩковъ Гали произносятъè, сиречъ frère, mère. Ибо Болгари двогоубо е имѣютъ. ΄Єгда бы кто рекалъ, лéкъ значитъ лéгкїй - ащели лèкъ, значит цѣл’ба rimedio” . Въз основа на тези сведения Караджич пише в Додатъка: „у угарском jезику имаjy два е, т.j. jедное као у нас, а друго се изговара као Француско è; зато je овђе тако и назначено”. В края на ръкописа има следното указание. „Такωжде потребно позорствовати на точное произношенїе, якωже рѣчъ ώзначена Є'сть, ибо бидетъ ли иначе произношена, инное дѣйство знайчитъ” . Въз основа на материала, получен от разложките българи, сръбският филолог прави първите най-важни заключения за особеностите на нашия език, а именно липсата на падежи и поставянето на определителния член в края на думите.
От казаното дотук не може да се отрече огромното значение на сътрудниците на Вук Караджич за написването на негови труд, а също и за по-късните негови и на Копитар занимания с българския език. Указанията, които те дават за правилата в българския език, говорят за познаване на проблемите и знания и възможност за анализ и представяне пред филолозите на родната реч. Това ни задължава да разкрием личността им, въпреки старанията на Караджич да ги скрие.
Въпреки че самият Караджич не отрича, че е ползвал лексиката на българи само от един край на страната , критиките срещу него се насочват именно към това. Във Вуковата преписка се съдържа голямо количество информация за дебатите по въпроса за произхода на сътрудниците му, което ни помага да ги идентифицираме. На 18/30 ноември 1822 г. Пьотр И. Кьоппен му пише: „как уверяли меня знающие дело (fachkundige) болгары, предпочитающие трновский (Ternawer) диалект” публикуваният от него диалект се говори само на границата със Сърбия. На 14/26 декември Караджич потвърждава казаното от Кьоппен, но му обяснява, че Разлога е в Македония, а неговите „Розоклiе” като по-образовани приближават своето наречие до „Славянския език”. По-нататък в писмото пише, че ако наистина е уверен, че познатите на Кьоппен са обикновени търговци, би ги попитал на какво основание твърдят, че [в България] се предпочита търновският диалект (den Ternower Dialekt den übrigen vorziehen), след като на български няма още печатна литература или единственото основание за предпочитанието на диалекта на старата българска столица е местният патриотизъм. Самият Караджич вече знае кой се опитва да го злепостави пред руския учен. Още на 29 ноември Копитар му пише, че това е „шпионинът Мустаков”, противник на правописната реформа. В писмо до него Вук пише на 9/22 декември, че познава Мустаков, и се изказва за него пренебрежително и обидно. Въпреки, че е агент на княз Милош, той го нарича обикновен търговец на кожи от площад „Алтенфлайшмаркт” във Виена. Съветва Кьоппен, ако се интересува от това къде се намира Разлогът, да попита произхождащите от там търговци в кафенето „Белият вол” на същия този площад. Но във всеки случай Разлогът не се намира на сръбската граница. Караджич ядосано заявява, че Мустаков не само знае кои са сътрудниците му, но им е и приятел и всички те са му врагове. Предвид политическата обстановка в Сърбия и Австрия не бива да ни учудва изказването на Караджич за сътрудника си, че му е враг. Това категорично ни насочва към Марко Георгиевич като основен информатор на сръбския книжовник. Времето на написване на ръкописа е началото на 1821 г. - точно когато във Виена започва своята дипломатическа кариера Марко Георгиевич. По това време той все още се опитва да докаже ползата от книгите на Караджич, а на някои среди прави впечатление близостта на двамата политически противници. Както пише Марко на княза: „Зде слух носится что я и хромый пришли высочайшему австрiйскому двору молится во еже бы онъ наше фамилiе воспрiяти, то может бытъ что Земунци писали“ . Сред основните доказателства за авторството му са съдържанието и стилът на горния ръкопис, познанията на автора му по немски, френски и гръцки език. Наблягането на двата вида „е“ в българския език е момент, който се наблюдава дори в особеностите на тайнописа, използван от банскалии. Интересно е да се отбележат и характерните грешки, които прави в цялата си кореспонденция, наблюдавани и в ръкописа, а именно обръщане и разместване на букви, изпускане на букви, както и повтаряне на букви – в текстовете и на български, и на чужд език.
В същото писмо Вук Караджич дори пише за свой спор със сътрудника си, т.е. с Марко Георгиевич, по повод на българския език. Нарича го „(наопако) - учен човек“ и „надрикњига“, който по-рано му казвал, че българският език е по-хубав и по-близък до славянския от сръбския, а сега твърди обратното, че е най-отдалечен от славянския. И този спор бил пред много свидетели в Крагуевац и Караджич му казал да се занимава със своята работа и да не се бърка в чуждата . Много любопитно е, че въпреки редицата документирани и от двамата конфликти между Марко Георгиевич и Караджич той никога не го „издава“ и не пише името му. Настоява Мустаков и Кьоппен, ако искат да разберат как се произнася „ѣ“, да „го“ попитат лично как се чете написаното от „него“, но никога не споменава името му. От което се подразбира, че те много добре знаят за кого става дума. Двамата продългават да поддържат контакт: на 15/27 декември Вук пише на Копитар, че Лазар Герман (братовчед на Марко и предполагаем източник на публикуваните в Додатъка български народни песни) се намира във Виена и него могат да попитат къде е това място Разлог. Него Караджич смята за ценен източник на информация за езика, тъй като не се е научил „да поправя“ българския език по славянски. Скоро след това Вук вече в Земун научава, че „је Разлог у Макьедонији близу Сереза“, а също така подробности за произхода на Мустаков (Габрово близо до Търново). По това време Марко Георгиевич е в Белград и без проблем е допълнил знанията му. Публикувани са редица писма, доказващи близките отношения между двамата „врагове“. На 16 юли 1823 г. Марко Георгиевич съобщава на Вук в Лайпциг, че княз Милуш му изпраща 120 форинта сребърни и му препраща друга кореспонденция. На 25 октомври 1823 г. му пише, че получените 300 книги е разпратил на съответните лица, и отново препраща кореспонденцията му от и до княза. На 19 декември 1823 г. освен препращането на писмата Марко поема ангажимент, когато отиде в Крагуевац, да поздрави от името на Караджич всичките му познати и отправя благопожелания за новороденото му дете. Писмата са подписани: „ Вам благожелательный Марко Геωргиевичъ“, „В’прочемъ почитаюћи вас пребывъю вамъ покорный Марко Геωргиевичъ консул“ и „вам покорный Марко Геωргиевичъ Безрђанбаша“ . Всичко това за пореден път потвърждава непрекъснатия контакт между двамата и запазените добри отношения въпреки вътрешно- и външнополитическите противоречия.
Много след издаването на „Додатъка“ Караджич и още повече Копитар продължават да проучват българския език. От преписката помежду им във връзка с това изучаване намираме още подтвърждения, че основният информатор и ценен сътрудник на Вук Караджич за издаването на Додатъка е именно Марко Георгиевич Везьов. Копитар иска да получи възможно най-много сведения за носови звуци в българския език. Тъй като сам той не може да прави проучванията, се обръща към Вук Караджич за съответните сведения. На 4/17 май 1830 г. го пита дали няма някой истински българин, който да отговори дали се казва „маж, пат, golab“ с а или носово (кроз нос), както е писал Шафарик . В отговор на това запитване на 7/19 юни Вук му пише, че същият разложанин, който му е помагал по-рано, се намира в Крагуевац „и казва сигурно, че в думите: рака, кашта, маж и т.н българите произнасят някъде и понякога и ъ (къшта, мъж и т.н.), но носово никога и никъдѣ. А този български логiотат, които Ви се покланя, знае що-годе френски; затова той добре разбира какво означава кроз нос“ . В това писмо отново Вук Караджич не пише името на сътрудника си, но тук намираме поредното потвърждение, че това е Марко Георгиевич Везьов. По това време той се намира в Сърбия и двамата с Караджич са съдии в съда там. Както знаем от няколко източника – включително Караджич, Марко знае няколко езика: немски, руски, турски, гръцки и френски. Сръбският дипломат изпраща поздрави на Копитар, с когото най-вероятно се познава от времето на пребиваването си във Виена като сръбски агент и руски дипломат.
В потвърждение на сътрудничеството на Вук Караджич и Марко Георгиевич можем да добавим още един любопитен факт, който не е пряко свързан с изучаването на български език, но именно затова доказва още веднъж по безспорен начин ролята на банскалията. През 1829 г. Копитар публикува статия, в която се обръща основно внимание на румънския и албанския език. За събиране на данни за албанския отново иска помощ от ученика си . И отново Марко Георгиевич, който по това време е в Цариград, е ангажиран от Караджич да осъществи контакт с представители на Английското Библейско дружество, да достави екземпляр от напечатания вече превод на Новия завет на арнаудски език и да уреди отпечатването на сръбския превод. На 29 ноември 1829 г. той пише, че не е бил в състояние веднага да разговаря с г-н Ливис във връзка с отпечатания на арнаудски език превод на Новия завет и да набави за Вук един екземпляр, защото Ливис, който е бил в Англия, сега се намира на остров Корфу, но се очаква да пристигне в Царитрад след няколко дни; веднага ще се срещне с него и ще го запознае с молбата на Милош да се издаде сръбския превод на Новия завет, върху който се труди Вук Караджич. Марко е сигурен, че това ще зарадва Ливис, защото много пъти двамата са разговаряли по този въпрос и, когато е заминавал за Англия, му е оставил писмена препоръка и адрес да не би да забрави за одобрението на Милош. Екземпляр от превода на арнаудски в Цариград не се намира, но Марко обещава да намери. Следват поздрави за общи познати, сред които е Давидович. Писмото завършва: „Я бихъ васъ молϊо, Господине, да се превод завета на Славенскимъ заедно наштампа, као мие и Господинъ Ливиссъ говорiо“ . Още веднъж можем да подчертаем постоянното сътрудничество между двамата въпреки различията във възгледите.
Марко Георгиевич остава патриот на своето отечество и изиграва важна роля в историята на новобългарското образование, която е справедливо да му бъде призната . Изследователите на епохалното просветителски дело на Неофит Рилски многократно са задавали въпроса, как патриархът на новобългарското образование се свързва с одеските и букурещките българи – Априлов, Палаузов, братя Мустакови – радетели за създаване на българското училище в Габрово и въвеждането на ланкастърската система в обучението. Иван Шишманов пише: „Липсват днес документи, от които би могло да се съди защо Иларион избира именно Неофита за тая цел. Беше ли му посочен той от някого отвън?“ . Иван Снегаров смята, че намира отговора на този въпрос в гръцката преписка на Неофит Рилски: “От нея се вижда, че не митрополит Иларион по свой начин е избрал Неофита, а отвън му бил посочен“. Снегаров неправилно предполага, че това е направил Петър Родев .
Отговор намираме отново в кореспонденцията на Марко Георгиевич с братовчед му. Писмата на Марко Георгиевич до Неофит Рилски, публикувани от Румяна Радкова , по безспорен начин доказват, че именно той, а не търновският митрополит Иларион Критски е открил и изпратил в Букурещ Неофит Рилски, за да изучава взаимоучителната метода. Инициативата е на сръбските дипломати и български патриоти от Банско – Марко Георгиевич и Михаил Герман, които по молба на самия Неофит му намират по-подходящо занимание от това на таксидиот в Казанлък. Те са тези, които го предлагат на братя Мустакови, които пък по това време търсят подходящата личност за учител на Габровското училище. Марко е приятелят, предложил рилския монах за пръв учител в габровското училище, тъй като той е най-добре запознат с неговите способности и научните му планове и интереси. Той проявява голяма прозорливост и оценява факта, че Неофит Рилски е единственият, който може да се заеме с организирането на новобългарското образование .
Съществува още един неизяснен момент във връзка с обучението на Неофит Рилски в Букурещ. Не е известно в кое училище е станало това. Иван Шишманов оспорва твърдението на Васил Априлов, че това е станало във влашко училище, защото по това време рилският монах все още не е знаел румънски език и предполага, че това е станало в гръцко училище . Румяна Радкова прави обобщение на различните твърдения по въпроса, като се спира на „Царската школа” или т.н. „Бейска академия“. Смята, че Неофит Рилски е наблюдавал процеса на обучение по препоръка на братя Мустакови . Малко повече информация за това кое би могло да е училището получаваме отново от кореспонденцията на двамата братовчеди от Банско. От нея разбираме, че директор на училището е бил някой си господин Тома, личен познат на Михаил Герман, който е уредил обученито на братовчед си там, тъй като до момента на пристигането на Неофит Рилски в Карантината във Гюргево този въпрос все още не е бил решен от братя Мустакови. В писмо от Букурещ от 23 февруари 1834 г. до Неофит в Карантината четем: “Писмата ти тува до Господина Митрополита ....... не са ги изпратили. За това и днесћа писува от тува Господин наш браточед на директору Тома, който му е знаком, а господа Мустаковци за това писмо да те изпърво изпрати да може Господин Митрополита да предупреди, дорде ти излезнещ от Лазарето,.... за тува да пойдеш, без да се бавиш“ . За съжаление в достъпните ни публикации на списъци на преподаватели и директори на Бейската академия не се открива директор с името г-н Тома.
В свое писмо от 6 февруари 1833 г. (ЦДА, ф.1281, оп.2, а.е.1240) до Неофит Рилски Марко Георгиевич споделя с братовчед си, че има желание да издаде за своя сметка един Забавник, за да се чете от българите.
„Мисле, ако будамъ живъ, за 1834 да состава еденъ Забавникъ на бугарскиа езикъ, и на тоя моя си языкъ що го знамъ, та ако ми позволеа да го щампамъ въ Белградъ и сосъ црквены словета, въ Забавнико ће стои: прво, календаръ съ месечныте и погодните время разны Епохи;владеющий планетъ, родословие Знаменитыхъ Европейскихъ цареи; Султановата титула; обичаи отъ всичките родов духовенства;разны анегдоты с францускаго; нравоучитлна замечанія и изречениія; некоя и друга история с францускаго мисле Ксеркса и термопилъ Диодора Скилитскаго, нещо Географическо и другия таковыя любопиныя работи.“
За целта той моли братовчед си Неофит Рилски да го снабди с преписи от хрисовули, съхранявани в Рилски манастир, и се интересува за мнението му за езика, на който ще бъде съставен този Забавник, т.е. неговия роден език – разложкото наречие. Идеята за този забавник му дава излезлият в Сърбия забавник на княжеския секретар Давидович, който е издател от същата тази 1834 г. на вестника „Новине србске“ в Белград.
Няма данни докъде са стигнали тези негови намерения, но можем да предположим, че любителската му книжовна дейност не е била само на думи. Според Илия Конев ръкописният сборник – превод на „Сръбски народни песни“, съхраняван в НБКМ, е излязъл от неговата ръка . Според Илия Николич, който пръв обръща внимание на този сборник, неизвестният съставител е включил 130 народни песни, преведени от Вуковото издание от 1824 г. (Виена) на „Народне српске пјесме“. И той, и Беню Цонев смятат, че преписвачът (преводач) е българин. Беню Цонев характеризира писмото „възедро черковно писмо (ученишко)“ . За съжаление липсват страници, а и при реставрацията в Народна библиотека част листовете са подлепени в различен от авторовата пагинация ред. На четвъртия лист на сборника с песни в края на една от песните е записано „ову песму сам чул и сум украл от 2 човека косович“. Записани са, а според Илия Николич и Илия Конев – преведени от сръбски голямо количество народни песни. Илия Николич смята, че ръкописът е от първата половина на ХІХ в., а Илия Конев го датира с голяма вероятност през 1835-1840 г. Една част от песните са свързани със сватбените обреди. Други са от цикъла за Крали Марко. Една от песните е „Бекьар Мара и Перо Бугарин“. Николич установява, че песните са преведени от издадената от Вук Караджич през 1824 г. във Виена книга „Народне српске пjесме“. Според него авторът е някой от познатите на Вук във Виена и заключва: „Българския препис на Вукови песни има значение за по-нататъшното проучване на сръбско–българските книжовни връзки през първата половина на ХІХ в., особено за влиянието на печатните сбирки на Вук Караджич върху българската народна поезия“ . Илия Конев прави задълбочен анализ на анонимния ръкопис. Според него това не е обикновен препис, а опит за превод, подготвян за издаване сборник народни песни, какъвто до времето на написване на ръкописа в нашата книжнина все още липсва. Липсва все още и разбирането за тяхното значение за изучаването и развитието на езика ни. Тук се поставя въпросът за авторството на сборника. Илия Конев му прави следната характеристика: „човек с познания за делото на Караджич и българската книжовност, който с това свое първо по характера си начинание цели да събуди у сънародниците си интерес към този род творчество. Той обаче не притежава уменията на преводач и добър съставител, няма също дарба на поет, нито усет за метрика и точност“ .
С голяма вероятност Илия Конев доказва, че автор на първия и засега единствено запазен от Възраждането български сборник на сръбски народни песни е Марко Георгиевич, въз основа на използваните букви и особености на ръкописа. Авторът използва църковно слъвянски букви като ω, оу, ѩ,ѣ, а също и еровете Ъ и Ь в края на думите. Този начин на писане е характерен за Марко Георгиевич, а езикът му в многобройната запазена кореспонденция е изпъстрен с църковнославянски форми .
Както по-горе видяхме, между Марко и Вук съществува дългогодишно, макар и тайно, сътрудничество въпреки политическите им различия и вражди. Друго косвено доказателство е положителното отношение на Марко Георгиевич към народните песни, изразявано и в служебната, и в личната кореспонденция. Запознат е със състоянието на българската литиратура и е загрижен за нейното развитие. При посещенията си в Рилския манастир е прегледал пазените там ръкописи. В писмото си до Неофит Рилски от 6 февруари 1833 г. пише на братовчед си, че смята да включи в Забавника „Некоя народна песень, която би изрядно стихотворно звонила, и коя бы от важности была, и повећа нека да са, да ми препишешь и прати ми“ .
Във връзка с намерението на Марко Георгиевич да издаде Забавник – сборник с жанрово различни интересни, поучителни и разбираеми за широка публика четива, освен сборника с народни песни можем да споменем и още един анонимен ръкопис, който заслужава да бъде по-задълбочено проучен. В Копитаревата сбирка, съхранявана в библиотеката на университета в Любляна, се намира ръкопис (без автор и без начало и край) на „Физиолог”, писан в началото на ХІХ в., почеркът на който съвпада в голяма степен с почерка на Марко Георгиевич. Някои от „Словата“ се различават от най-разпространените образци на „Физиолога“ и в ръкописа личи и западно влияние, а е възможно да е превод от западни текстове, не само южнославянски или руски.
Почеркът на двата ръкописа съвпада в голяма степен с почерка от многобройните писма на Марко Георгиевич. Също така с особеностите и по-точно с грешките, които допуска в личната и служебната си кореспонденция – дори и в тайнописа. Много често Марко Георгиевич обръща и размества букви, а често ги изпуска. Същото се наблюдава и в двата разгледани анонимни ръкописа. Така също на някои мяста в ръкописа, събрал сръбски и български песни, е използвана буквата „i“ вместо „Л“, както се употребява в тайнописа на банските търговци от началото на ХІХ в. Съдържанието на „Физиолога” и различията му с класическите редакции кореспондира със заявеното желание на Марко Георгиевич да издаде Забавник, в който биха намерили място и словата от „Физиолога”. Присъствието на ръкописа в Копитаревата сбирка също не е случайно: лично и най-вече посредством Караджич Марко Георгиевич и Копитар са били в контакт повече от десет години, съвпадащи с времето на литературните занимания на Марко.
Марко Георгиевич продължава да събира народни песни, които публикува в „Летопис Матице српске“ . Наред с опитите за литературна дейност Марко Георгиевич става и щедър дарител за народополезни цели. След участието му в първоначалната организация по създаването на Габровското училище, съдействието редом с Михаил Герман за печатането на българските учебници и таблиците за взаимоучителната метода той решава със свои средства да създаде съвременно училище и в Банско. Продава дъскорезницата си край река Глазне в Банско и предоставя парите за строеж на училище - дарява място и 2000 гроша. Поема задължение да дава редовно средства за поддръжка на новото класно училище. Строежът е завършен през 1853 г. Тази информация се намира в сведение, изпратено през 1901 г. до Екзархията, относно „българското смесено основно и класно училище в Банско“. Там се съобщава, че „Дядо Марко Везйов, родом от Банско, след като си изучил негде в Европа, заемал длъжността сръбски консул в Букурещ, и от там много съдействал за изграждането на едно такова здание, за която цел изпроводил 2000 гроша пари и се започнало граденето на училището, което в 1853 г. се довършило и до днес все още служи за училище“. Тази сграда е изгоряла при пожара през 1936 г. Двуетажното училище имало седем класни стаи и театрален салон. Броят на учениците бил 300 - не само от Банско, но и от други селища. След тези събития няма документирани данни за живота му. Предполага се, че Марко Георгиевич Везьов е починал около 1860 г. най-вероятно в Букурещ или в мушията, която е купил в Румъния .
През целия си живот, по време на многостранната си политическа и дипломатическа служба, макар и извън пределите на България, Марко Георгиевич Везьов от Банско остава истински родолюбец. Това проличава и от разнообразната му книжовна дейност, от усилията му за изграждане на новобългарската просвета, от желанието му да се популяризира, задълбочи и постави на научна основа изучаването на българския език. Личността и делото му остават до днес недостатъчно проучени.
ПУБЛИКУВАНО:
