ИСТОРИЧЕСКИ РЪКОПИСНИ И СТАРОПЕЧАТНИ КНИГИ ОТ 16 – 19 ВЕК В БАНСКО По следите на домашната библиотеката на рода Герман СВЕТЛАНА ДЯКОНОВА – АРСЕН Ползата от историята Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живеели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю. Паисий Хилендарски Банско се свързва с родоначалника на българското Възраждане и първи наш историограф отец Паисий като негово родно място. Творчество му и изследователската му дейност протича в Светогорските манастири и древните им библиотеки, както и в книгохранилища в Сремски Карловци и други европейски градове, но първоначалните си познания за славната история на народа ни той е придобил още в младежките си години в средата на банските търговци, записвали в официални документи на Дунавската монархия, че произхождат от „Кралство България“ . По времето, когато в историческите и енциклопедични западноевропейски трудове България се споменава само като „старото разрушено царство” и българския народ като „стар” народ, който вече не съществува , тези търговци са били с ясно национално самосъзнание още в самото начало на Възраждането. В своята История Паисий пише: „Аз видях по много книги и истории написани много сведения за българите. Затова положих много труд за две години да събирам по малко от много истории; в Немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и българите, накратко за царете, а за светците никак не писал. Бил латинин, не почитал българските и сръбските светци, които просияли после, когато латините се отделили от гърците. Но и за сръбските светци пише лошо и скрива, а за българските никак не се споменава. Така аз презрях своето главоболие, от което много време страдах, така и от стомах много време боледувах — това презрях поради голямото желание, което имах. И от много време погребаните и забравени неща едва събрах заедно — написах речи и думи. Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца.......... в Изограф и там намерих още много сведения и писания за българите. Прибавих и завърших казаните неща в тая историйца в полза на нашия български род, за слава и похвала на нашия Господ Иисус Христос. ” Тук ще се спрем на няколко исторически произведения, които са се намирали в зората на нашето Възраждане в самото селище Банско, някои от които писани още преди рождението на Паисий Хилендарски. Можем да посочим много примери за интереса на банскалии към книгите. Известни са даренията от хаджи Никола Сирлещов и съпругата му Радулка, от сина му Костадин Хаджиниколов и съпругата му Теодора на руски богослужебни книги на старата църква „Успение на Пресвета Богородица”. Ктиторската дейност на хаджи Вълчо в Хилендар е косвено свързана и с библиотеката на манастира. През периода 1756-1757 г. той наново построява разрушеното южно крило на манастира Хилендар, където се намира килията на брат му Паисий, възстановява и изографисва със свои средства и разрушения параклис „Свети Стефан” и го посвещава на българския светец „Свети Йоан Рилски”. Интересно е да се отбележи, че югоизточната част на манастира е изгоряла при пожар през 1722 г. и точно там се е намирала в непригодни помещения богатата библиотека на манастира , така тясно свързана с историческите дирения на Паисий. В края на живота си Лаврентий, другият брат на Паисий, е библиотекар на манастира Хилендар, където поддържа връзка както с книжовници от Европа, така и с младия поп Стойко Владиславов, бъдещия Софроний Врачански . Наред с европейските манифактурни стоки богатите търговци на памук донасят с керваните в домовете си книги както от пътуванията до Европа, така и от поклонническите пътешествия до Света Гора и Йерусалим. Пример за съдържанието на домашните им библиотеки са две книги от личната библиотека на Михаил Герман, закупена от сръбското правителство от вдовицата на дипломата на княз Милош. Това са номоканон (пергамент), съдържащ и стар вариант на „Летопис на сръбските царе“ и още една по-нова книга, писана на хартия, съдържаща богослужебни текстове, а също и история на Сърбия. По-старата книга е била притежание на поклонник в Света Гора и на Божи гроб, купена за 4 гроша от йеромонах Алексий, игумен на манастира Валявче през 1760 г. В по-новата има интересни приписки за чума през 7063 (1555) г., комета през 7064 (1556), отбелязана е смъртта на Сюлейман Великолепни при град Сегед през 7075 (1566) г. Следващите записи са относно руско-турската война през 7175 (1676-1681) г. и накрая (на запазените страници) посещението на руския цар Петър I през 1692 г. във Виена. „Дойде Петър цар московски цесару Леаполду у Беч. Ту се видоше 2 цара“ . Навярно тези книги са семейно притежание на фамилията Герман. Герман (Голеви) са стар търговски род от Банско. Свързани са както с българското Възраждане, така и с историята на Сърбия. От този род са информаторите на Вук Караджич за написването на неговия Додатък за българския език. По майчина линия от рода произхожда Неофит Рилски. Както личи от приписките в разглежданите книги, те са писани от свидетели на събитията. Цар Петър „дойде“ във Виена, където е присъствал и този, който е направил записа. Най-късната приписка е около 1717 г. Търговците са записвали важни исторически събития, на които са били свидетели самите те или са ги научавали при пътуванията си в Европа. В „История славеноболгарская“ Паисий Хилендарски наред с разказите за историята на българите сочи и някои особености от живота и положението на сърбите, живеещи в Турско и Немско, показващи добро познаване на съвремената му политическа и икономическа обстановка както в Османската империя, така и в Европа. Тези познания са придобити не само от книгите, но и от пътуванията му. По-старата книга е български превод на Сръбския родослов. Паисий много широко е използвал за източник на своята история сръбските средновековни летописи, познати в няколко редакции и преписи. Боню Ангелов посочва няколко от тях в книгата „История Славяноболгарска. Никифоров препис”: Карловецки, Загребски, Паисиев, Връхобрезнички, Константинов, Софийски, Студенички и цитира част от Карловецкия. Не е известно кой препис или редакция е ползвал нашия пръв историограф, но е интересно да разгледаме особеностите на този, който е бил притежание на търговската фамилия Герман. Както казахме вече, това е българска редакция на средновековната сръбска история. Още в началото на превода наблюдаваме различията с някои от другите сръбските варианти. Летописът от Банско започва: „Лето пиъс Царемь Србскiмъ. Въ лето 6240 (733) отступи Рымъ от православiа, са прочими западними странами; Въ лето 6360(852) написашесе наша словеса Кириломъ Философомъ учителямъ Езыка блъгарскаго, при цари Михаиле и матери его Деодори: иже утвърдише кланяти се светымъ iконамъ”. Началото ни посочва недвусмислено, че Кирил Философ е създател на нашите букви, т.е. българските букви, като учител на българския език. Този текст съвпада буквално с публикувания от Вукоманович през 1859 г. текст . Тъй като Вукуманович не съобщава къде се намира публикуваният от него ръкопис, възможно е той да е ползвал в публикацията си именно книгата от библиотеката на Михаил Герман, но и други източници. В други редакции на родослова Кирил Философ е наречен „учител славянски“. Така е в текста на Габаревския летопис, а също и на съхранявания в Дерптския университет, Хилендарския , както и в Карловачкия родослови. При издаването на Летописа Григорович прави бележки с допълнения от други ръкописи. Първото допълнение е от Бечкия летопис, съхраняван във Виенската Императорска библиотека и също посочва Константин Кирил Философ като български учител: “През 6360 [852] година бяха начертани нашите словеса от Кирил Философ, учител на българския език при цар Михаил и неговата майка Теодора, които утвърдили поклонението пред светите икони“ . В старата сръбска история се засягат и други важни за християнството събития - схизмата между Изтока и Запада и иконоборството, вълнували векове наред православните по нашите земи. По-нататък родословът на сръбските крале продължава с обявяването на Стефан Неманя за сръбски княз и е почти идентичен с публикувания от Вукоманович, но ръкописът от Банско не е пълен. За сравнение: самият Паисий в изложението си няколко пъти подчертава, че Кирил и Методий изнамерили буквите преди всичко за българския народ, но въпреки това озаглавява своя разказ „О учителях словенских...“, като по този начин подчертава общославянския ѝ характер на кое във връзка с идеята си за славянското единство. Съдбата на тези две книги от библиотеката на Михаил Герман не ни е известна; смята се, че са унищожени от пожар при бомбардировките на Белград през време на Втората световна война, за което обаче няма точно потвърждение. Интересът на банскалии към историята можем да видим и в още три разказа, свързани със съдбата на народа ни. Във в. Време (I, бр. 35/16. IV. 1866, стр. 1-2) възрожденецът Стефан Захариев публикува три разказа от българската история. Два от тях препечатва П.Р. Славейков във в. Гайда (III, бр. 8/15, IV. 1866, с. 125-127) . Разказите и уводните бележки са препечатани от акад. Боню Ангелов като приложение № 8 към книгата му „Паисий Хилендарски. История Славянобългарска. Никифоров препис.” „Аз съм ги взел, пише г. Захариев от един разложский священик, поп Никола , а той ги е преписал в младостта си, когато бил учител в Банско, от един стар ръкопис, който ся намирал у някоий си хилендарский калугер, духовник Аверкия. По нещастие речений поп Никола не ги преписал със същия язик, с който са били изложени в ръкописа, но уже за по-добре ги превел на сегашния говорим язик, и за това може да ся е развалил в нещо разумът на подлиника”. Редакторът на вестника също изразява съжаление, че не са предадени в автентичен вид трите разказа от историята на България и не може да се определят от кое време са. Първият разказ е за началото на църковната йерархия по българските земи, още от Кубратово време, когато българските владетели зачитали епископите на завареното християнско население. „Българските царе още от Кубратово время, когато владеели в Панония, Илирик и в Горна Мизия/Сърбия/, които превзели Сингинден при съединението на реките Сава и Дунав, подновили развалената му крепост и го наименували Белиград. В този град тогава живеели архиепископите на покорените от българите покръстени далматинци, хървати, сърби и някои българе, които се преселили тамо, за да избегнат язичеството, което в България силом налагали. Те имали всичките черковни книги, написани с други букви, които после изхвърлили, като си изнамерили кирилските букви. Българските царе, ако и да били язичници, но по някои условия търпели християнската вяра и признавали священноначалниците им, които потвърждавали с царски писма”. Този разказ е категорично отхвърлен от Илия Тодоров: „Повече от очевидно е, че този „исторически разказ“ няма нищо общо с историческата истина, а е чисто и просто отзвук на романтичната българска историография от 60-те години на XIX в.“ В подкрепа на тази теза не са посочени никакви аргументи, а откъсът е използван за илюстрация на недобросъвестността на Стефан Захариев при публикуването на материали от нашата история. Земите на Запад са добре познати на банските търговци и кираджии. Те пътували и търгували с тях, имали представители, комисионери и съдружници сред тамошното население. Понякога ги свързвало и родство. Познавали както пътищата, така и местните църкви. При пътуванията си на Запад банскалии са построили и изографисали със свои средства не е една църква в Сърбия и Западна Македония и са поддържали трайни връзки с местни търговски фамилии – сръбски, гръцки и армънски - не едно поколение. Затова интересът към общата история сред младата българска буржоазия е обясним, дори и да не е „издържан” от научната гледна точка на нашето съвремие. Публикацията във вестник „Время“ продължава: „В един откъс от сръбско-български ръкопис ся намира забележени следующите събития за Велико Търново. „В 1376-то лето султан Мурат 1-вий , като завладял българската столица Вел. Търново и Преслав, до Силистра и Варна, с околните градища, българският цар Иван Шишман ся преселил в Средец, дето вардил българските предели до Златица, Траянови врата и Момина Клисура. Тогава султан Мурат турел за управител на Търново и на другите градища някой мавританский цар, на имя Абухаяд Кадус, който, като бил изгонен от Гранада, прибегнал в Бурса при султана с едина си син Ел Мансура, и дъщеря си Зурайда. Султанът, като познавал достойнствата на Ел Мансура, назначил го началник на турската войска в търновската област”. Тези деца на Абухаяд били родени от жена-християнка (италианка). Самият Абухаят бил прогонен от друг свой син Ибна Азура от Гранада, който извършил преврат срещу баща си. Младият Ел Мансур участвал в завземането на Одрин, за които заслуги получил високия си пост в Търново. Преписаният в Банско разказ засяга гражданската война в Гранада между представители на династията на Насридите. По-нататък ръкописът разказва за опит на българите да отвоюват обратно столицата си. Този опит те направили с помощта на сръбския владетел княз Лазар, който решил да помогне на цар Иван Шишман срещу турците. Изпратил му на помощ 3000 конници и 2000 пешаци сърби под предводителството на Милан Топлица, които се обединили с войската на българския войвода Велко Спаруша. През 1385-то лето нападнали Търново, откъм старата крепост Никюп, и успели да вземат града, но турците в последствие ги отблъснали. Сръбският войвода Милан Топлица успял дори да стигне до двореца, където се намирали управителят и дъщеря му и можел да я зароби, но се отказал, защото вече били претърпели много загуби, а и българският войвода Велко Спаруша бил загинал. „Управителят Абухаяд Кадуса, като мислил, че в това нападение имали съучастие и останалите в Търново български боляри, изсякал ги до един, а българския патриарх Софрония с няколко духовни лица обковал в железа и ги изпратил в Едрене, откъдето после, с посредничеството на речената Зурайда, която била отхранена от майка си Елеонора в западната догма и тайно била християнка, ся освободили. Откакто си развалили българската войска при Самоков, гдето загина юнашки и цар Иван Шишман, откато на Косово поле измряха всички сръбски воеводи и княз Лазар в 1389-то лято, българете не посегнаха вече да освободят Търново, догдето ся подчиниха съвсем под турската власт. От тогава Белград, Смедерево, Ново бърдо и прочи. Останаха под духовното управление на ипекския патриарх. А търновските патриарси ся ограничиха само в България да управляват черквдите на подчинените българи.” В действителност съдържанието на този „ръкопис“ е част от романа на Йован Стерия-Попович „Боj на Косову или Милан Топлица и Зораjда“. От своя страна Попович е взаимствал сюжета на своя роман от „Гонзало де Кордоба или възвръщането на Гранада“ на Жан-Пиер Клари де Флориан . Той смесва испанската история с героични събития от историята на Сърбия и Балканите. Героят му Милан Топлица е реална историческа личност от края на 14. в. На този факт обръща внимание Илия Тодоров, за да уличи Стефан Захариев за мистификация не само на текста на летописа на поп Методи Драгинов . Приликата на ръкописа от Банско е забелязал първо сръбският историк Никола Радойчич в рецензията за книгата на Боню Ангелов. Радойчич отбелязва, че авторът Йован Стерия-Попович – голям любител на България е влязъл в българската история по един удивителен начин . Й. Стерия-Попович (1806 – 1856) е сръбски книжовник, пръв сръбски драматург. Драмите му са предимно на романтично-историческа тематика. Една от тях - „Лахан“ - е на тема от българската история. През 1825 г. той написва поемата „Слезы имиже Болгарiа нещастiе лета 1374 сбrвшееся оплакивает“: „О, пустое Терново! всех болгарских наших до селе бо славою веліеи украшен. Окрестными предели богатством укреплен, От запада и востоку возносился еси ныне, Шишман, с Турками сокрушил ти перси. Плачете днес вси твари, холми и дубравы, плачете дрва и горы, все селныя травы, ................. Паде моя красота, утеха и слава, угасися бо ныне Болгарска держава, паде моя красота, паде солнце сіяйно, паде моя надежда, сила и светило. Докле аз нещастна с детми буду выши? Призри на ме бедную, избави ми чада, избави нас от сего врага ядовита... ............................... Ныне турак жестоко мене угнетает, чада моя яко волк овцы разхищает, яко воду земную кров их проливает, мечем, ножем, стрелами везде умерщвляет, похищает державы, оскверняет деви, попаляет огнем все, пленив гради, ниви...“ Преписи от нея са били познати у нас и един от тях вдъхновява Неофит Бозвели да съчини подобни стихотворения, както и да състави в същия дух диалога си „Мати Болгария“ . Тази поема на Стерия-Попович е имала огромно значение за патриотичното възпитание на българите, за повдигането на националното съзнание у нас. Тя оказва влияние и на П.Р. Славейков в неговото творчество . Корицата и първата страница на „Боj на Косову или Милан Топлица и Зораjда“ на Йован Стерия-Попович. Издадена от Матица Сербска през 1828 г. в Пеща. Изображения на Иван Косачич и Милан Топлица. Милан Топлица е сръбски воин, загинал на Косово поле през 1396 г. Побратим е на Милош Обилич и на Иван Косачич. Те са герои на редица народни песни и легенди. Разказът за интересуващите ни събития е уводът на историята в романа и е предаден от самата Зорайда, която разказва: „Мурат приими Кадиксу учтиво, особити обрадуе се видети Еминиане, кой е храброст и до неговы ушию допрла. Мурат и с Алморадима (кои су Алмозором пришли) соедини нарече Алмозора войводом, и, пошто от ний клетву прийми, и овде отечество взырати, вручи Кадиксу подуправление Бугарску, кою е мало прие задобило.“ По нататък разказът продължава : „Мурат неспокойний дух на всакой е старани кавге тражио, у ту време собере войску, и упути се на Сребску землю. Управител Сербий Кнез Лазар ово видети , таки позови свое поданике, прибири войску к великой Морави, и не марети много за Муратове претне пошле некога Димитрия воеводу, и великог сердара Милана Топлицу на границу Бугарску, и овий силний поред все обране Турске отму град Заркиву . Димитрие остане на граници, а Топлица продере у утробу Бугарске.“ Петко Славейков, публикувайки „ръкописа“, също не обръща внимание на сходството му с произведението на Стерия-Попович, въпреки че е запознат много добре с творчеството му. Като се абстрахираме от обвиненията в мистификация към възрожденеца Стефан Захариев, ще се опитаме да проследим историята на този „сръбско-български ръкопис“. Ще започнем с източника от Банско. Даскал Никола Попфилипов съвсем незаслужено е слабо позната личност от нашето Възраждане. Роден е около 1820 г. в Банско. Учи при баща си поп Филип, в Рилския манастир и в Мелник. Учителства в редица села и градове в българските земи – Свищов, Перущица, Бобошево, Банско, Калофер, Долен и др. Въвежда в училищата, където преподава, взаимоучителната метода и заменя църковните книги с буквар. В непрекъсната връзка е с Неофит Рилски, който е чичо на съпругата му. Застъпва идеята за единен общ български език и правопис. Брат му Михаил Попфилипович също е учител и книжовник; негов ръкопис се съхранява в НБКМ. Още преди пристигането на протестанските мисионери в Банско, Никола Попфилипов проповядва т.нар. домашно протестантство. Бил е много строг и праволинеен. След дълго учителстване става свещеник в София. В Банско е било пословично известно, че протестантите не лъжат . Как тогава да си обясним произхода на този „ръкопис“, предоставен от него на Стефан Захариев. Ако разгледаме по-подробно издадената в Пеща през 1828 г. книга „Бој на Косову или Милан Топлица и Зораида“ на Јован Стерија-Поповић ще намерим списък на закупилите я читатели. В Сърбия и Австрия по това време се намират редица представители на фамилията Герман. Михаил Т. Герман – агент на княз Милош в Цариград, Петербург и Букурещ, Марко Георгиевич – представител на княза в Цариград и Виена, съдебен и митнически служител в Белград и Карловац, брат му Йован Теодорович, братовчед им Никола Михайлович, третият брат Константин Теодорович Герман – крупни търговци и банкери във Виена, Белград и Букурещ, собственици на търговска къща „Братя Герман“ и притежатели на първия сръбски кораб, плавал по Долния Дунав и в Черно море. Занимаващите се с търговия други техни роднини непрекъснато пътуват от Банско до Белград, Виена, Пеща и Букурещ и поддържат връзка с тях. В постоянна кореспонденция, включваща и поръчки за книги, с тях е братовчед им Неофит Рилски. Имено представители на тази фамилия са купили три бройки от книгата на Попович. Това са братята „Благородни господа Константин Константинович Германи нотар в Пеща и Александър (Шандор) Константинович Германи от Беч“. Поради липсата на печатни книги в българските земи банскалии не са се отучили да преписват за себе си и близките си текстове от религиозни и светски книги. Пример за това е дипломатът Марко Георгиевич – първоизточникът на Вук Караджич за неговия Додатък и за познанията му за българския език, който е преписвал и превеждал различни текстове и материали: западен вариант на „Физиолог“, сръбски народни песни, стари ръкописи от Рилския манастир с идеята да издаде Забавник на български език за 1834 г. Можем да предположим с голяма вероятност, че екземпляр от книгата на Стерия-Попович или част от нея е бил преписан от банскалия и така „ръкописът“ е попаднал у даскал Никола Попфилипов. Какво общо има хилендарският монах Аверкий не е ясно. Други книги на Й. Стерия-Попович, купени от банскалии, са „Покондирена тиква – весело позорище в 3 действия от „Високоблаг. Г. Пантелеймон Хаджистоило Княжески совитник у Београд – 5 кн.“ и „Живот и витешка воевања славног кнеза епирскога Ђорћа Кастриота Скендербега“, издадена в Будим през 1828 г., купена от : „Благ. и родолюбивый Г. Константин Константинович от Герман из Беча, член Србског книжовног друшства у Пещи и Бл. Г. Александр Константинович од Герман с.к.т. заклетий нотар.“ Ще добавим още една връзка на фамилията Герман с автора на книгата „Бой на Косово поле“. Йован Стерия-Попович е роден в град Вршац в Банат на днешната граница на Сърбия и Румъния. През 1821 г. Константин Теодорович Герман получава унгарска благородническа титла. Семейството му има имение на север от Вршачките планини в Банат в непосредствена близост до град Вршац. Александър Константинович живее там със семейството си и е връстник на Стерия-Попович. С брат му Константин са членове на Сръбското книжовно дружество в Пеща и може да се предполага личното им познанство с първия сръбски драматург. Третият разказ, публикуван от Стефан Захариев, се отнася за една много болезнена тема в българската истори по време на турското владичество. Става дума за отношенията на българските православни християни с Цариградската патриаршия. „В 1485-то лято при царуването на султан Баязита II цариградският патриарх Нифон II гледаше на България със устрелни очи и мислеше с какъв способ да убори българското духовенство и да присвои патрияршията му. За това, като подканяше много пъти българските боляри и първенци да унищожат патрияршията си по причина, че патриархът им , като бил ограничен в кръга на България, нямал сили да защитава правдините им и проч., и като не намираше никак уговор с българете, Нифон проводи в Търново 10-12 души гърци, които бяха изтънчени в лукавствата. Те, като найдоха там няколко своемислени человеци, хванаха да плетат примки връз патриарха ни, и по няколко врема после явиха ся една силна партия, дето биде нужда да стане събор, за да ся разглада работата. За това в 1495-то лято през Великите пости, в неделя православия, събраха ся духовни и мирски първенци и осъдиха проводените и тамошни гърци; обаче не можаха да ги изкоренат от Търново, че бяха се задомили тамо.” След като нито Нифон, нито следващият патриарх Дионисии ІІІ не успяват да всеят раздор сред търновските българи, новият цариградски патриарх Максим се явява пред султана и клевети българите: ”в твоята славна държава има народ много свиреп и непобедим. Този народ неверен, макар и да е покорен сега на царството ти, обаче мисли скоро да въстане въз даржавата ти, както ми пише негова карабаш и аз да повдигна гърците християни.” Цариградският патриарх представил на Баязид II фалшиво писмо от българския патриарх Партение, с което уж е подстрекавал и българите, и гърците. След тази клевета турците изпращат голяма войска в Тракия, но там не намират разбунтувало се българско население. „В същото време султан Баязид проводи везирът си с 400000 войници в Македония през Устово и Драма в Родопа до Босна и това ся продължава много время, и после стана мир. Обаче, по умирението на тия страни и връщането на силната потера, с царска заповед българското духовенство и българските първенци ся събраха в Търново и призоваха от Охрид великия архиепископ кир Исая, и го поставиха патриарх на българския престол в Търново , а средецкия митрополит възкачиха на Охридската архиепископия”. Според Илия Тодоров: „Художествено претворена легенда е и третият „исторически разказ“, основан на популярния през XVIII и XIX в. мотив за клеветата на гръцкия патриарх по адрес на българския народ. Както и предходните два разказа, този разказ също е съвършено чужд – както по форма, така и по съдържание па Българската летописна традиция. Той се основава очевидно на някаква легенда, която обаче е била подложена на допълнителна литературна обработка от Ст. Захариев“. За съжаление произходът на тази част от ръкописа от Банско не е установена. Ще добавим заглавията на още някои книги от библиотеките на представители на рода Герман. След смъртта на Михаил Герман Министерството (Попечителство) на просветата на Сърбия закупува от вдовицата му на доста ниската цена от 200 дуката библиотеката на дипломата. Тя наброява 312 книги на руски и немски език и карти. Попечителството „намира, че същите книги заслужават“ цената, защото ги няма в Сърбия, а от тях има нужда. На 17 декември 1846 г. всички формалности по продажбата са извършени и библиотеката е изпратена в Белград. Сбирката става основа на новосъздадената национална библиотека на младата сръбска държава. За съжаление каталогът ѝ не е запазен. Една от книгите навярно е „Историја Сербије“ на Сима Милутиновић – Саралија, издадена в Лайпциг през 1837 г. Сред спомоществователите са записани от Букурещ „високородни г-н Михаил Герман, княжески сръбски съветник и кавалер на Султански орден, г-жа Мария Герман и г-жа Елена Герман“, „високоблагородни г-н Никола Герман, главен ћумрукћија в Белград“, “Георги Герман – ревизор“, „благораден г-н Марко Х.Стоило – чиновник княжески“. Същите спомоществователи са записани и в книгата на Христодул Костович Сичан-Николов „Месяцослов или календар Вечний“, издадена през 1840 г. в Букурещ. От свое и от името на сина си Димитър „Почтен. г. Никола Герман, търговец и жител на Белград“ е купил редица книги: „Писма Доситея Обрадовича“, първа и втора част, издадена през 1833 г. в Белград, както и неговите „Собрани съчинения“, шеста част, „Мала српска граматика“ на Дж. Данчич, издадена в Букурещ през 1850 г. През 1845 г. във Виена като спомоществовател на книгата на Вук Караджич „II книга стари юнашки песме“ е записана и госпожица (фрајла) Мария Н. Германи. Същата книга е купена и от госпожа Матица (Мария) М. Думба – родена Германи и госпожа Ксанти (или Сандра) В. Спиро, родена Германи. Йован Герман купува за себе си и сина си Йеврем книгата на Сима Милотинович – Саралия „История на Сърбия“, „Етика и философия морална“ на Доситей Обрадович, издадена в Крагуевац през 1834 г., „Собраниiе разныхъ нравоучителныхъ вещей в ползу и увеселение“ на Доситей Обрадович, издадена в Белград през 1835г. През 1826 г. споменатият по-горе Александър Константинович Герман се дипломира като юрист и се записва като „абсолвент юрист“ сред спомоществователите на книгата „Макровиотика“ на Йован Стеич, издадена през същата година във Виена. Както отбелязахме по-горе, „Бл. и родолюбивый Г. Константiнъ Константиновићъ одъ Германъ из Беча, член Србскогъ книжевногъ друштва у Пешти и Бл. Г. Александеръ Константинович одъ Германъ с.к.т.заклетый нотаръ“ са купили книгата „Живот и витежни воевания славног кнеза епирског Дж. Кастриоти Скендербег“, издадена в Буда в края на 20-те години на 19. в. Константин е член на сръбското книжовно дружество. Константин и Александър Герман притежават още книгата „Макровиотика или Наука о продуженiю Живота човеческог“ на Христ. Вилх. Хуфеланд, издадена през 1828 г. Марко Георгиевич е купил книгата „Писма Доситея Обрадовича II ч“, издадена през 1833 г. в Белград. Фамилията Герман е свързана пряко и с отпечатването на редица български книги. В началото на 1826 г. княжеският агент Михаил Герман получава сумата от 24 000 гроша, за да купи типография в Петербург и 12 000 гроша за транспорт. Въпреки че на Сърбия все още е забранено да има своя печатница, той веднага я набавя от Виена и я оставя на съхранение при базерджанбаши Алекси Симич. Използването ѝ става възможно едва след 1830 г. Според разпоредбите на Хатишерифа от 1830 г. „Сърбите имат право да издават в своята земя печатни книги, да имат болници за своите болни и училища, за да възпитават своите деца.“ През 1834 г. печатницата е преместена временно в Крагуевац . В нея със съдействието на Михаил Герман се печатат помагалата за габровското училище. След неговото застъпничество сръбският княз Милош издава заповед всички български книги да се печатат с предимство и безплатно. За това свидетелства кореспонденцията на Христодул Костович с Неофит Рилски. На 15 февруари 1835 г. той му пише : „ И да знаеш ако не беше, не знам дали щеше да бъде някоя работа, излезнох с него пред господарат и казаму моншу Герман защо това момче е проводено от Мустакови да щампосува книги и чека от септември не може да добие ред, того ради молиме ваша светлост дозволити да напечатится. Господаро се обеща колкуто книги се щампосват за Габровското школьо бадихва........“. Михаил Герман подкрепя и с пари Христодул Костович в неговата мисия. Според писмо на самия Христодул му дал 25 жълтици; братя Мустакови във връзка със забавянето на печата на учебниците пишат на Неофит Рилски за заслугите му и, че е дал на Костович преди да тръгне от Букурещ 25 жълтици. В годините 1833-1839 в Крагуевац и Белград се печат около 20 български книги. Екземпляри на много от тях стават притежание на представители на рода Герман и техни сродници. Интересът им е засвидетелстван най-вече в кореспонденцията им с Неофит Рилски. Може би най-близка връзка между сродниците от Германовия род се наблюдава между Неофит Рилски и Марго Георгиевич Везьов . Навярно тя се дължи и на общите им интереси към образованието и българската литература и култура въобще. Марко Георгиевич събира стари ръкописи и народни песни. Прави преводи и преписи на „Физиолог“ – западна редакция, непозната по нашите земи. Съпричастен е с книжовната дейност на братовчед си Неофит Рилски и споделя плановете си с него. Проучването на издаваните през 19. в. книги е много полезен източник за родовите изследвания. Записаните имена на спомоществователи и „пренумеранти“ дават информация за професионалните занимания, образованието и местопребиваването на редица наши възрожденски дейци, учители, книжовници и търговци.